Новини

Какво е да управляваш собствен бизнес в България по време на криза?

09.11.2010

Сподели във Facebook


Един работещ издържа по 3.5 други лица!!!

 Трудно, е първата дума за която се сещам. Но в никакъв случай не се оплаквам. Такъв път съм избрала още през 1992 година, него и ще следвам. Кое му е трудното, ще попитат мнозина? И като е трудно, защо не се отказвам?
 Отговорността! Когато си осигурявал и осигуряваш работни места на 5, 10, 15 или 20 човека, когато тези хора и семействата им разчитат на своята работа и на работодателя си, не можеш да ги предадеш. Когато 18 години си градил авторитет в обществото и клиентите разчитат на твоята професионална помощ и консултации, трябва да им ги дадеш, а не да се уплашиш от първата пречка и да се откажеш.
  Трудно е да изпълняваш новите и нови данъчни задължения на работодател. Днес трябва да се отчетеш пред НАП, утре – пред Търговския регистър; вчера – да подадеш декларация за броя на осигурените лица и ДДС декларация; миналия ден – да сключиш договор със служба по трудова медицина. Трудно е постоянно да създаваш и изменяш вътрешно фирмени инструкции и правила за работа – ту с лични данни, ту с лични предпазни средства, ту правилници за трудовия ред и други и други в изпълнение на изменящите се закони, насочени към събиране на постъпленията в бюджета. Трудно е постоянно да изменяш трудови договори за да ги приведеш в съответствие с ежегодно увеличаващите се минимални осигурителни прагове и да се отчиташ пред държавата дали си изпълнил в срок. Ако пропуснеш – плащаш ГЛОБА.
 И проблемът не е в нежеланието, а в прекомерността на възлаганите задължения. Така ако в една частна фирма всички тези задължения са вменени на един човек – управителя или на управителното тяло(съвет), то в държавната, общинската фирма (институция) същите тези задължения се изпълняват от цяла армия държавни служители. Така за счетоводството в институцията, която впрочем е на бюджетна издръжка, отговаря главен счетоводител и счетоводители; за управлението на персонала – специалисти „човешки ресурси”; за общото ръководство – директор и заместник директори; за правните въпроси – юридически отдели. Другата съществена разлика между частната и държавната фирма е в отговорността – ако в държавната фирма отговорността е КОЛЕКТИВНА, то в частната не е така – отговаря едно лице (управител, изпълнителен директор). И третата съществена разлика е в начина на финансиране – държавната фирма се финансира ОТ БЮДЖЕТА, а частните фирми освен че се самофинансират са длъжни да правят и ежемесечни вноски в бюджета ( за осигуровки, за ДДС, за акцизи, за корпоративен данък, за глоби и други).
 Тук трябва да се направи едно възражение и то основателно: за да функционира държавата на нея й трябват средства, които се набавят от бюджета. Това безспорно е така. Но безспорно е още, че държавата е длъжна да подпомага частната инициатива и то съгласно върховния закон– Конституцията. Друг е въпроса дали частните фирми получават тази подкрепа и ако не – защо не получаваме дължимата подкрепа? Защо в този труден момент на криза – частните фирми се обременяват с нови и нови административни и финансови задължения, които са непосилни за изпълнение? Защо достъпът на частните фирми до европейските фондове на практика е силно ограничен, обратно на държавните институции?
 На така поставените въпроси със сигурност могат да се дадат релевантни отговори. Но не е такъв отговора от рода на: „целта е ограничаване на сивия сектор”. Защото в т.нар. „сив сектор” по подразбиране се включват всички частни фирми в България, които пък са не повече от 600 000 по данни на НАП! В същите тези 600 000 фирми по данни на НОИ работят 1.6 млн. работници и служители, а останалата част от населението (извън „сивия сектор”) е 5.4 млн. души. И така, от население  7 млн.души:
– 1.6 млн. работят в частния сектор;
- 2.2 млн. са възрастни хора (пенсионери);
- 700 х. са безработни,
- 2.5 млн. общо са деца и държавни служители.
Излиза, че 1 работещ издържа по 3.5 други лица ( държавни служители, пенсионери, безработни, непълнолетни)!
 И тук идва най-трудното – въпросът за социалната справедливост. Трудно е да разбираш, че полагайки усилия да оцелееш като фирма, да запазиш работните места на служителите и хляба на семействата им, стремейки се да поддържаш професионална квалификация на ниво за да дадеш на клиентите, това което си давал години наред се изправяш пред стена. И изборът е или да блъскаш с глава стената или да търсиш другия път. Много българи направиха своя избор, напуснаха страната и намериха препитание в други държави или преминаха от частния в публичния сектор-станаха държавни служители. Други останахме с желанието за промяна и с надеждата, че справедливостта ще дойде един ден. Наслушах се на популистки обещания като „ще съкратим бюджетните разходи”, „ще увеличим пенсиите”, „ще ограничим престъпността”… Нагледах се и на прилагания от властта принцип „разделяй и владей”: пенсионери срещу работещи; държавни служители срещу такива от частния сектор; работещи срещу безработни. Всичко това затвърди убеждението ми, че примиренчеството и страхът не трябва и не могат да бъдат водещ мотив при взимане на решение. Затова реших: да остана и да се боря за своите интереси и тези на хората, които са ми гласували доверие – служители и клиенти.
  В заключение и в отговор на въпроса „Какво е да управляваш собствен бизнес в България” и защо не се отказвам, ще кажа следното: човек се ражда или боец или примиренец. Втората категория, тази на примиренческото поведение не приемам. Не приемам и оплакването като форма на поведение. Пътят напред и нагоре е единствения, към който аз се стремя и считам че трябва да се стремят всички български граждани. А това се постига не с примиренчество или оплакване, а с ясна позиция, изразена публично и категорично. Това е пътят към създаване на гражданското общество. Не принципа „Разделяй и владей” трябва да бъде основополагащ, а общата воля за преодоляване на кризата. В едно нормално общество не е допустимо да се противопоставят частни фирми срещу държавни институции, или работещи срещу пенсионери, нито малцинство срещу мнозинство. Толерантността е тази, която ще направи хората по-добри. Гражданското общество е това, в което хората ще заживеят спокойно и нормално. Но за постигането на всичко това е нужна политическа воля и еднакво разбиране у гражданите, както и отричане, oтказ от битуващия принцип „Разделяй и владей”. Иначе се връщаме назад във времето преди 1989 г., връщаме се и към идеята на Указ 56 от януари 1989 г., който имаше за задача да „отключи частната инициатива”, а на практика се оказа непосилна задача за висшия ешелон на БКП и се изрази в създаването на гаражно производство на пластмасови изделия.
 Ясно ми е че „сама птичка пролет не прави”, но вярвам, че в България има много „птички”, които искат реална промяна, а не само на думи. А и да не забравяме посланието над входа на Народното събрание: Обединението прави силата.

Автор: Антоанета Ненова

Препоръчани оферти

Още